Бях забравила за този блог. Може би поради простата причина, че отдавна не съм написвала и едно изречение. Но сега, предвид всичко, което ми се случи напоследък, ме осени някакво странно вдъхновение, което със сигурност има нещо общо с червеникавата светлина, извираща от нощната ми лампа, създаваща усещането, че се намираш в изискан (но все пак) дом на удоволствията. И да, може би има нещо такова, но въпреки че леглото ми не е празно тази вечер, се чувствам странно самотна. Може би дори малко уплашена и все още не мога да преценя дали по един хубав или лош начин.
Станах студент вчера. Официално. Специалност Книгоиздавне, както винаги съм мечтала. Тръпката беше огромна последните месеци- бал, изпити (успешни и провалени), нетърпеливото чакане на класиранията, нервите- всичко приключи вчера с разписването на няколко формуляра под наблюдението на едно симпатично младо момиче. Защо не съм развълнувана тогава?
Винаги съм обичала смяната на обстановката, да се будя някъде другаде, да правя различни неща, да очаквам, да се вълнувам. Обичам промените, сами по себе си. Тази е първата, която ме плаши. Преди пет години исках да започна на чисто. Сега тази мисъл ме ужасява, дори когато става въпрос за само 3 часа път от стария до новия град. Сякаш оставям цяла ера първи неща зад гърба си- първия учебен ден, първата целувка от първия (и настоящ) приятел, който лежи до мен, последния учебен ден, бала. Ако трябва да бъда честна ми става тъжно даже когато си помисля, че оставям книгите си вкъщи. Странно е как искам и не искам да започна живота си.
А дори не знам защо пиша това, май имам нужда да поговоря с някого. Няма повече, честна лъвска! Лека нощ, обещавам да не забравям света през кръгли очила! (И обещавам да си купя нови кръгли очила, тъй като старите загинаха при катастрофа, R.I.P.)
Thursday 17 July 2014
Friday 29 November 2013
Metal! vs. Metal?
Тъй като не мога да публикувам това другаде, реших да сложа тази статия тук. Харесвам си я и някак си искам да види бял свят...
Всеки фен на тежката музика, в някой момент от живота си, се е сблъсквал или е бил част от ожесточените вербални битки, които леко подпийнали меломани обожават да водят. Темите на тези диспути варират от политика до гащите на Памела Андерсън, но най- често чувам хора да спорят дали новите създатели на метъл музика правят "истинска" музика или не. Най- често се стига до извода, че всичко, излязло след 2000-та година е пълен боклук, а старите групи винаги ще си останат по- добри от новите. Обикновено става изключително жестоко когато някой оспори този факт в присъствието на заклети фенове на банди, чиято върховна точка е била през '80-те години на 20 век. От една страна, наистина много от новопроцъфтелите групи пишат доста слаба музика, по мое мнение, която няма нищо общо с едновремешните неща, които всички сме слушали и обичаме. От друга пък можем да кажем, че музиката търпи развитие и би било глупаво да се пишат едни и същи неща с едни и същи познати тонове, когато стилът е изчерпан (или още никой не го е преоткрил). Забелязва се известна доза консервативност, затвореност към нови неща, упорито застояване и носталгия към отминали преживени или непреживени години, в тази тема на разговор, което е доста тъжно, защото положението на музикантите днес е тежко- почти никой не живее животът на истинска рок звезда, включващ пари, секс и наркотици. Изключваме, разбира се, комерсиалната музика, бълвана чрез маркетингови проучвания, залaгаща на имидж, въздействащ на 13 годишни момичета.
Всъщност, миналото се повтаря. В началото си, хеви метъл музиката също е била оплювана, всяваща смут и ужас у хората. Примери за това има много- KISS представяни като Knights In Satan's Service, Led Zeppelin и предполагаемите подсъзнателни съобщения в Stairway to Heaven, Black Sabbath и обвиненията във вещерство и сатанизъм, Megadeth и подтикващата към самоубийство A Tout le monde- списъкът е безкраен. Но, след закриването на всички тези теми, въпросните групи остават в историята на хеви метъл музиката. Днес, новоизлюпени творци, често приспадащи към metalcore жанра също биват обвинявани в най- различни "грехове"- депресивни, режещи вени и крещящи момченца без грам талант, примерно.
Затова, ровейки текстове, интервюта, мнения на фенове и старите кучета в жанра , реших да използвам като основа на малкото си проучване бандите Motley Crue и Black Veil Brides. За по- точно сравнение, вземам групите в най- силните им години- за Black Veil Brides 2010-2012, преди комерсиализацията и отрязаните коси, а за Motley Crue периода 1983-1989. Black Veil Brides e банда, създадена през 2009, Motley Crue- през 1980, така че разликите би трябвало да са огромни. Но сравнявайки тематиката на музиката им, всъщност има доста неща, които съвпадат. Жени и бунт срещу примерното общество присъства в текстовете и на двете групи. Звученето им съвсем не е еднакво, но предава същите послания. Приликата във визиите им е неоспорима- все пак младите Black Veil Brides за вдъхновени от самите Motley Crue за своите стейдж персони. Ветераните даже одобряват младите си подражатели. Nikki Sixx, басист на Motley Crue, прави фотосесия с тях и дори ги съветва как да стигнат до върха. В интервю със Sleaze Roxx, той казва: "Казвал съм им, че им липсва нещо и че трябва да напишат "Schools Out" или "Shout at the Devil". Трябва да напишат химн, обединяващ всички тъй като всички искат да ги харесват, но те просто не са се доказали все още. Black Veil Brides имат добри песни, но все още нямат песента, но това иска време...". Alice Cooper, от своя страна, коментира бандата така: "Има една нова банда някъде там, която прави нещо както трябва: Black Veil Brides. Те са някак си катo Motley Crue/Alice Cooper младши. Но те са доста добра идея за стил и визия и всичко, някак си като новите Sunset Strip. Ако Motley Crue имаха деца, биха били тези момчета. Лъскави, силно гримирани, много rock 'n' roll, страшни, плашещи. Добра rock 'n' roll група. Добра, противна rock 'n' roll група.". Очевидно старите кучета в жанра са взели недоузрелите под крилото си. И въпреки това, заедно с останалите новоизлюпени диваци, Black Veil Brides биват заклеймени защото са се родили в грешна година.
Никой не твърди, че трябва всички да одобряват даден вид музика, това просто няма как да се случи. Но усилията на младите да се изкачат до нивото на великите музиканти са похвални и достойни за уважение. Все пак музиката е плод на нечий труд и тя би трябвало поне да бъде уважавана. Всичко друго е въпрос на вкус.
Всеки фен на тежката музика, в някой момент от живота си, се е сблъсквал или е бил част от ожесточените вербални битки, които леко подпийнали меломани обожават да водят. Темите на тези диспути варират от политика до гащите на Памела Андерсън, но най- често чувам хора да спорят дали новите създатели на метъл музика правят "истинска" музика или не. Най- често се стига до извода, че всичко, излязло след 2000-та година е пълен боклук, а старите групи винаги ще си останат по- добри от новите. Обикновено става изключително жестоко когато някой оспори този факт в присъствието на заклети фенове на банди, чиято върховна точка е била през '80-те години на 20 век. От една страна, наистина много от новопроцъфтелите групи пишат доста слаба музика, по мое мнение, която няма нищо общо с едновремешните неща, които всички сме слушали и обичаме. От друга пък можем да кажем, че музиката търпи развитие и би било глупаво да се пишат едни и същи неща с едни и същи познати тонове, когато стилът е изчерпан (или още никой не го е преоткрил). Забелязва се известна доза консервативност, затвореност към нови неща, упорито застояване и носталгия към отминали преживени или непреживени години, в тази тема на разговор, което е доста тъжно, защото положението на музикантите днес е тежко- почти никой не живее животът на истинска рок звезда, включващ пари, секс и наркотици. Изключваме, разбира се, комерсиалната музика, бълвана чрез маркетингови проучвания, залaгаща на имидж, въздействащ на 13 годишни момичета.
Всъщност, миналото се повтаря. В началото си, хеви метъл музиката също е била оплювана, всяваща смут и ужас у хората. Примери за това има много- KISS представяни като Knights In Satan's Service, Led Zeppelin и предполагаемите подсъзнателни съобщения в Stairway to Heaven, Black Sabbath и обвиненията във вещерство и сатанизъм, Megadeth и подтикващата към самоубийство A Tout le monde- списъкът е безкраен. Но, след закриването на всички тези теми, въпросните групи остават в историята на хеви метъл музиката. Днес, новоизлюпени творци, често приспадащи към metalcore жанра също биват обвинявани в най- различни "грехове"- депресивни, режещи вени и крещящи момченца без грам талант, примерно.
Затова, ровейки текстове, интервюта, мнения на фенове и старите кучета в жанра , реших да използвам като основа на малкото си проучване бандите Motley Crue и Black Veil Brides. За по- точно сравнение, вземам групите в най- силните им години- за Black Veil Brides 2010-2012, преди комерсиализацията и отрязаните коси, а за Motley Crue периода 1983-1989. Black Veil Brides e банда, създадена през 2009, Motley Crue- през 1980, така че разликите би трябвало да са огромни. Но сравнявайки тематиката на музиката им, всъщност има доста неща, които съвпадат. Жени и бунт срещу примерното общество присъства в текстовете и на двете групи. Звученето им съвсем не е еднакво, но предава същите послания. Приликата във визиите им е неоспорима- все пак младите Black Veil Brides за вдъхновени от самите Motley Crue за своите стейдж персони. Ветераните даже одобряват младите си подражатели. Nikki Sixx, басист на Motley Crue, прави фотосесия с тях и дори ги съветва как да стигнат до върха. В интервю със Sleaze Roxx, той казва: "Казвал съм им, че им липсва нещо и че трябва да напишат "Schools Out" или "Shout at the Devil". Трябва да напишат химн, обединяващ всички тъй като всички искат да ги харесват, но те просто не са се доказали все още. Black Veil Brides имат добри песни, но все още нямат песента, но това иска време...". Alice Cooper, от своя страна, коментира бандата така: "Има една нова банда някъде там, която прави нещо както трябва: Black Veil Brides. Те са някак си катo Motley Crue/Alice Cooper младши. Но те са доста добра идея за стил и визия и всичко, някак си като новите Sunset Strip. Ако Motley Crue имаха деца, биха били тези момчета. Лъскави, силно гримирани, много rock 'n' roll, страшни, плашещи. Добра rock 'n' roll група. Добра, противна rock 'n' roll група.". Очевидно старите кучета в жанра са взели недоузрелите под крилото си. И въпреки това, заедно с останалите новоизлюпени диваци, Black Veil Brides биват заклеймени защото са се родили в грешна година.
Никой не твърди, че трябва всички да одобряват даден вид музика, това просто няма как да се случи. Но усилията на младите да се изкачат до нивото на великите музиканти са похвални и достойни за уважение. Все пак музиката е плод на нечий труд и тя би трябвало поне да бъде уважавана. Всичко друго е въпрос на вкус.
Thursday 28 November 2013
Тютюн
Има нещо изключително красиво в цигарения дим, плъзгащ се спокойно по ръцете на пушача. Стигнах до този извод снощи, някъде към три през нощта, когато се събудих от странен кошмар и първата ми мисъл беше да запаля цигара. Слушах музиката, която се лееше тихичко от компютъра както всяка вечер, наблюдавах голите гърди на прекрасния мъж, който спеше съвсем спокойно в скута ми и някак, без да усетя как, погледът ми попадна върху цигарата. На фона на светлината от монитора, сиво- синкавият дим изглеждаше още по- красив. Движенията му са някак примамливи, грациозни, напомнят ми красива тъмнокоса жена в червена рокля, която събира погледите на мъжете докато просто минава край тях. Огънчето мъждука тихичко с оранжевите си искрици и за момент в главата ми проблесна абсурдната мисъл, че всеки трябва да бъде пушач, най- малкото за да оцени красотата на цигарата в ръката си. После, разбира се, се сетих, че същият красив дим, който гали нежно дясната ми ръка, изсушава и убива дробовете ми, кара ме да се задъхвам докато изкачвам етажите когато няма асансьор, когато се катеря по някой баир, понякога дори когато ходя нормално. Как може нещо толкова красиво да те убива по най- бавния възможен начин, и то чрез удоволствието, което ти доставя?
Но всъщност не ни ли убива всичко точно по този начин- бавно и неусетно? Това може би е най- прекрасната смърт- тази, която не усещаш как се прокрадва във вените ти, тази, която прегръщаш доброволно като идея, точно тази смърт, която ти носи удоволствие. Така или иначе всички ще отидем под земята, защо да не го направим с удоволствие, нали така? Може би с животът е същото- удоволствие, което ни убива. Или по- скоро удоволствията сами по себе си ни убиват. В момента ми идва наум един мексикански комик (пардон, "a comedien who happens to be latino"), който беше казал следното в едно от шоутата си:
"You know, a lot of people think that just cause you work out, lift weights, eat right, and do what people tell you to do that you'll live a long live, maybe you will; but, why do people measure life by the years instead about how good the years were."
И може би е прав. Защо да не изживеем живота си с удоволствие, колкото и кратък да излезе накрая той? Все пак кое бихте запомнили вие- да се събудиш сам в леглото си в собствената си стая, да се облечеш и да тръгнеш по задачи или да се събудиш в ръцете на човека, когото обичаш, да го целунеш за добро утро и да изпушиш сутрешната си доза смърт в леглото? Ненужно е да казвам какъв беше моя избор...
Но всъщност не ни ли убива всичко точно по този начин- бавно и неусетно? Това може би е най- прекрасната смърт- тази, която не усещаш как се прокрадва във вените ти, тази, която прегръщаш доброволно като идея, точно тази смърт, която ти носи удоволствие. Така или иначе всички ще отидем под земята, защо да не го направим с удоволствие, нали така? Може би с животът е същото- удоволствие, което ни убива. Или по- скоро удоволствията сами по себе си ни убиват. В момента ми идва наум един мексикански комик (пардон, "a comedien who happens to be latino"), който беше казал следното в едно от шоутата си:
"You know, a lot of people think that just cause you work out, lift weights, eat right, and do what people tell you to do that you'll live a long live, maybe you will; but, why do people measure life by the years instead about how good the years were."
И може би е прав. Защо да не изживеем живота си с удоволствие, колкото и кратък да излезе накрая той? Все пак кое бихте запомнили вие- да се събудиш сам в леглото си в собствената си стая, да се облечеш и да тръгнеш по задачи или да се събудиш в ръцете на човека, когото обичаш, да го целунеш за добро утро и да изпушиш сутрешната си доза смърт в леглото? Ненужно е да казвам какъв беше моя избор...
Tuesday 26 November 2013
Мила моя мамо...
Въпреки че съм запозната с традиционните ценности във все още леко патриархалния свят и, имайки предвид, че съм възпитана в семейство където жените са раждали на моята възраст, идеята "Скоро трябва да стана майка" ме плаши до смърт. Скоро с приятеля ми обсъждахме точно темата за брака и бъдещото поколение и едно негово становище ме накара да се замисля какво би било. От една страна, детето, което хипотетично бих имала, би било красиво дългокосо малко лапе с апетит за Slayer и "Appetite for Destruction", но от друга страна да доведеш нов човек в света си е доста страшно като идея. Все пак всичко, което научаваме, научаваме от родителите си. Което повдига в главата ми следния въпрос: Как едно дете може да отгледа дете? В предишните поколения е било прието на 17-18 да се раждат деца. Толкова млади! С никакъв житейски опит и минимални познания как се отглеждат деца... Съдейки по приятели, връстници и най- вече себе си, по отминалите стандарти, всички би трябвало да имаме семейства- някои дори с деца на 1-2 години. Не бих могла да си представя себе си или който и да е от близките си приятели като родител в момента. Може би нещата са били различни едно време? Но колко различни? Все си оставаш дете, дори и когато по закон си възрастен. На 18 години на всеки му се е живеело- как тогава са се превръщали в родители толкова бързо? Кое е предизвиквало метаморфозата у тях? Метаморфоза, която у днешното поколение се осъществява в 25-30 годишна възраст най- малко.
С какво предишните поколения са били различни, че са успели да станат родители на толкова крехка възраст? Или може би не са успели. Може би това им е било наложено от тогавашния свят. Неписаните правила на обществото тогава са били доста по- строги и може би те са били принудени да се задомяват толкова бързо. И все пак са отгледали нашите родители. После и нас, тъй като в България бабата и дядото често гледат внуците си. Как са се справяли толкова добре? И какво точно се е променило в нашето поколение, че да измести дотолкова периода на майчинство и бащинство напред в годините?
Повече въпроси отколкото отговори. Но, когато се замислим, времената са били трудни. Децата са работили от малки. Момичетата са чистели от петгодишни, а момчетата са ходели да работят. Научавали са се практически от пеленачета на задълженията, които ние започваме да възприемаме на 18 и нагоре, когато останем сами. Истината е, че нашите родители се грижат за нас повече, отколкото можем да си представим. Лишават ни от трудностите, които те самите са преживели като деца. Моята майка е била на 15 когато е готвела, чистела и гледала малката си сестра, паралелно с ходенето на училище. А сега ние мрънкаме, когато не получим новия Iphone. Нашето поколение не е научено на тежък труд- труд, който са полагали нашите предци. Може би и затова са узрявали толкова млади и са се женели толкова млади. Може би те са имали нужното съзнание на 18, което ние придобиваме на толкова по- късна възраст днес.
Затова днес е немислимо 18 годишно момиче и 23 годишният й приятел да са родители. И то добри родители, които да възпитат детето си с грижа и внимание, превръщайки го в просперираща и амбициозна личност. Защото нашето самосъзнание е различно от това на нашите родители. Защото когато ние сме играели видеоигри, на нашата възраст те са работели. И са се научили рано на неща, на които ние се научаваме след навършване на пълнолетие. Затова идеята за красивото дългокосо пеленаче с тениска на Helloween ме ужасява. Може би един ден няма да ме ужасява. Но в момента, както повечето от нас, аз не съм придобила житейския опит и знанията, нужни за да отгледам дете. Затова- безопасен секс.
С какво предишните поколения са били различни, че са успели да станат родители на толкова крехка възраст? Или може би не са успели. Може би това им е било наложено от тогавашния свят. Неписаните правила на обществото тогава са били доста по- строги и може би те са били принудени да се задомяват толкова бързо. И все пак са отгледали нашите родители. После и нас, тъй като в България бабата и дядото често гледат внуците си. Как са се справяли толкова добре? И какво точно се е променило в нашето поколение, че да измести дотолкова периода на майчинство и бащинство напред в годините?
Повече въпроси отколкото отговори. Но, когато се замислим, времената са били трудни. Децата са работили от малки. Момичетата са чистели от петгодишни, а момчетата са ходели да работят. Научавали са се практически от пеленачета на задълженията, които ние започваме да възприемаме на 18 и нагоре, когато останем сами. Истината е, че нашите родители се грижат за нас повече, отколкото можем да си представим. Лишават ни от трудностите, които те самите са преживели като деца. Моята майка е била на 15 когато е готвела, чистела и гледала малката си сестра, паралелно с ходенето на училище. А сега ние мрънкаме, когато не получим новия Iphone. Нашето поколение не е научено на тежък труд- труд, който са полагали нашите предци. Може би и затова са узрявали толкова млади и са се женели толкова млади. Може би те са имали нужното съзнание на 18, което ние придобиваме на толкова по- късна възраст днес.
Затова днес е немислимо 18 годишно момиче и 23 годишният й приятел да са родители. И то добри родители, които да възпитат детето си с грижа и внимание, превръщайки го в просперираща и амбициозна личност. Защото нашето самосъзнание е различно от това на нашите родители. Защото когато ние сме играели видеоигри, на нашата възраст те са работели. И са се научили рано на неща, на които ние се научаваме след навършване на пълнолетие. Затова идеята за красивото дългокосо пеленаче с тениска на Helloween ме ужасява. Може би един ден няма да ме ужасява. Но в момента, както повечето от нас, аз не съм придобила житейския опит и знанията, нужни за да отгледам дете. Затова- безопасен секс.
Sunday 24 November 2013
По дрехите посрещат, по ума изпращат.
Нормите на обществото са изключително странни на моменти. Дотолкова, че аз самата се намирам в изключителна трудност, докато мисля защо точно нещата са устроени по този начин. Темата днес е свързана с всеизвестната поговорка, която доста хора приемат лекомислено. В това число и аз.
Никога не съм смятала, че опаковката е по- важна от вътрешността. За мен, визията, дрехите, начинът, по който изглеждаш като цяло, е изключително незначителен, тъй като очарованието от една личност идва от други неща. Обичам да гледам хората, когато си мислят, че никой не ги гледа. Когато един човек си мисли, че не се намира в ничие полезрение, се държи съвсем различно. Дори и на публично място, сякаш виждам как раменете му се отпускат и една малка част от скритото му "аз" се подава през дупчица в тялото му и го прави една идея по- спокоен. Когато не ги гледат, хората нямат нужда от маски. И тъкмо това е красиво в тях. Дрехите и формата на костите в лицето и тялото ти нямат никакво значение.
Но наскоро разбрах, че не всички гледат на света по този начин. Особено с публичния, официалния и псевдоофициалния свят. Какво ме подтикна да напиша този пост, ще разбереш точно сега...
Никога не съм била любимката на учител, дори и да съм отличничка по неговия предмет. Винаги имаше някой по- добър, по- свит и по- "идеален" от мен, така че не знаех какво точно означава да си специално звено в училище. Не знаех и какво е да си един от мразените ученици. Наскоро обаче разбрах чувството от второто положение. Не на всеки биха се понравили широки мъжки тениски на момиче, вериги по дънките, пръстени с черепи, неестествен цвят коса и пиърсинг под долната устна. Нормално е, различните вкусове предполагат насоченост към различни хора. Бях свикнала с подигравките на съучениците си относно вкуса ми към музика и начина ми на обличане. Но не си мислех, че ще бъдат подкрепени и от учител. След последната родителска среща (мероприятие, което намирам за безсмислено, при положение, че вече институцията училище си има работа с пълнолетни хора, които могат сами да отговарят за действията си), както винаги, с майка ми седнахме да изпушим по една цигара и да поговорим за това, което са казали за мен. Кекавото ми телце се разболява доста през зимата, затова ми се беше наложило да отсъствам две седмици, само защото изкарах един и същи вирус два пъти един след друг. И не беше красиво. Очевидно, един от преподавателите ми е бил изключително възмутен от това колко отсъствам. От дума на дума станало въпрос, че съм била подронвала авторитета на училището с начина си на обличане. По- късно забелязвах, че въпросното мнение започваше да се отразява и в оценките ми- оценки, които ще ми трябват. Затова, пускайки кръгчета дим, не Мефистофел, а майка ми предложи да си направя експеримент. Тя, като мениджър в известна пивоварна, ми зае няколко от ризите си и едно- две сака. Започнах да ходя на училище приличайки на социален работник. И изведнъж всички ахнаха- колко по- сериозна съм била станала. Всъщност, аз не бях променила нищо друго, освен дрехите си, но очевидно сако и риза са признак на повече умствен капацитет от дънки и тениска. Дори и да са носени от един и същи човек. Питам се, как точно дрехите ще влеят повече акъл в главата на някого? Да не би да имат магически свойства? Да не би ризите и саката ми тайно да са омагьосани от феята на умниците и всеки път щом ги облека, да ставам по- умна? Съмнявам се.
И тук се намесва поговорката. "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обществото е пригодено да не вниква в същността на хората, а да си остава закотвено в опаковката. Това ми навява реплика от любимия ми филм, Ten Inch Hero, който жестоко препоръчвам да гледаш. Priestly, пънкар с интелигентно чувство за хумор, беше казал следното: "I swear, you [women] are like two year olds, you're more interested by the wrapping paper than what's inside it." И ето на. Гигантски две годишни, които определят бъдещето ми по това дали съм облечена с прилежно изгладена риза или с тениска на Megadeth. Това, очевидно, за тях е правопропорционално на интелигентността и умствения ми багаж. И не само моя, но и на всички останали. Като се замисля, всички сме били оценявани, на едно подсъзнателно ниво, по дрехите си. Въпреки че тези хора ни познават от повече от пет години, те продължават упорито да се държат като двегодишни деца и да се концентрират върху опаковката, не върху това, което е вътре. И дори няма да става по- хубаво. Никога не става по- лесно. Щом още в гимназията започват да критикуват и да стериотипизират, защо хората след гимназията да са по- толерантни? И откъде въобще е тръгнал тази отвратителна, но вярна мисъл? "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обличайте ризите, хора, слагайте маските, защото с индивидуалност няма просперитет!
Никога не съм смятала, че опаковката е по- важна от вътрешността. За мен, визията, дрехите, начинът, по който изглеждаш като цяло, е изключително незначителен, тъй като очарованието от една личност идва от други неща. Обичам да гледам хората, когато си мислят, че никой не ги гледа. Когато един човек си мисли, че не се намира в ничие полезрение, се държи съвсем различно. Дори и на публично място, сякаш виждам как раменете му се отпускат и една малка част от скритото му "аз" се подава през дупчица в тялото му и го прави една идея по- спокоен. Когато не ги гледат, хората нямат нужда от маски. И тъкмо това е красиво в тях. Дрехите и формата на костите в лицето и тялото ти нямат никакво значение.
Но наскоро разбрах, че не всички гледат на света по този начин. Особено с публичния, официалния и псевдоофициалния свят. Какво ме подтикна да напиша този пост, ще разбереш точно сега...
Никога не съм била любимката на учител, дори и да съм отличничка по неговия предмет. Винаги имаше някой по- добър, по- свит и по- "идеален" от мен, така че не знаех какво точно означава да си специално звено в училище. Не знаех и какво е да си един от мразените ученици. Наскоро обаче разбрах чувството от второто положение. Не на всеки биха се понравили широки мъжки тениски на момиче, вериги по дънките, пръстени с черепи, неестествен цвят коса и пиърсинг под долната устна. Нормално е, различните вкусове предполагат насоченост към различни хора. Бях свикнала с подигравките на съучениците си относно вкуса ми към музика и начина ми на обличане. Но не си мислех, че ще бъдат подкрепени и от учител. След последната родителска среща (мероприятие, което намирам за безсмислено, при положение, че вече институцията училище си има работа с пълнолетни хора, които могат сами да отговарят за действията си), както винаги, с майка ми седнахме да изпушим по една цигара и да поговорим за това, което са казали за мен. Кекавото ми телце се разболява доста през зимата, затова ми се беше наложило да отсъствам две седмици, само защото изкарах един и същи вирус два пъти един след друг. И не беше красиво. Очевидно, един от преподавателите ми е бил изключително възмутен от това колко отсъствам. От дума на дума станало въпрос, че съм била подронвала авторитета на училището с начина си на обличане. По- късно забелязвах, че въпросното мнение започваше да се отразява и в оценките ми- оценки, които ще ми трябват. Затова, пускайки кръгчета дим, не Мефистофел, а майка ми предложи да си направя експеримент. Тя, като мениджър в известна пивоварна, ми зае няколко от ризите си и едно- две сака. Започнах да ходя на училище приличайки на социален работник. И изведнъж всички ахнаха- колко по- сериозна съм била станала. Всъщност, аз не бях променила нищо друго, освен дрехите си, но очевидно сако и риза са признак на повече умствен капацитет от дънки и тениска. Дори и да са носени от един и същи човек. Питам се, как точно дрехите ще влеят повече акъл в главата на някого? Да не би да имат магически свойства? Да не би ризите и саката ми тайно да са омагьосани от феята на умниците и всеки път щом ги облека, да ставам по- умна? Съмнявам се.
И тук се намесва поговорката. "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обществото е пригодено да не вниква в същността на хората, а да си остава закотвено в опаковката. Това ми навява реплика от любимия ми филм, Ten Inch Hero, който жестоко препоръчвам да гледаш. Priestly, пънкар с интелигентно чувство за хумор, беше казал следното: "I swear, you [women] are like two year olds, you're more interested by the wrapping paper than what's inside it." И ето на. Гигантски две годишни, които определят бъдещето ми по това дали съм облечена с прилежно изгладена риза или с тениска на Megadeth. Това, очевидно, за тях е правопропорционално на интелигентността и умствения ми багаж. И не само моя, но и на всички останали. Като се замисля, всички сме били оценявани, на едно подсъзнателно ниво, по дрехите си. Въпреки че тези хора ни познават от повече от пет години, те продължават упорито да се държат като двегодишни деца и да се концентрират върху опаковката, не върху това, което е вътре. И дори няма да става по- хубаво. Никога не става по- лесно. Щом още в гимназията започват да критикуват и да стериотипизират, защо хората след гимназията да са по- толерантни? И откъде въобще е тръгнал тази отвратителна, но вярна мисъл? "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обличайте ризите, хора, слагайте маските, защото с индивидуалност няма просперитет!
Saturday 23 November 2013
Х'абитуриентитски бал
Като поредното завършващо тийнейджърче с големи мечти, самочувствие на отговорен възрастен и предстоящ бал, мисля, че е удачно да си поговорим за този цирк, който се разиграва пред очите ни всяка година. Както тези на всяко младо момиче, всички от фамилията ми са изключително развълнувани, че поредното отроче, което "сякаш оня ден беше ей толкова голямо", най- накрая изпълзява изпод полите на гимназиалния живот и се впуска в студентския с рогата напред. И, разбира се, обект на разговор винаги е балната рокля, която предстои да избера и да закупя срещу абсурдно висока сума, и която, иронично, няма да облека никога повече. А аз, както всяко зряло- недоузряло момиченце, упорито трябва да се усмихвам и да се преструвам на изключително заинтересована от тоалет, който ще облека след 6 месеца. Не ме разбирайте погрешно- все пак съм представител на женския пол, аз също подбирам дрехите си преди да изляза от вкъщи. Просто за човек, чийто подбор на чифт дънки и тениска обикновено трае под две минути, е някак неестествено да умува над дреха, която ще облече след половин година. Разбира се, изискванията на училището ми косвено предполагат носенето на ризи и сака, но жестът да дръпнеш едно от двете сака на сляпо и една от петте ризи, които притежаваш, се свежда до размишление също само няколко секунди. И ето ме днес, изненадващо обзета от любопитство, решавам да запаля един фас и да поровя малко рокли из Интернет... Нужно ли е въобще да обяснявам точно колко потресена бях от всички огромни дълги рокли тип неосъществена принцеса на Дисни? Моето ровене наистина се сведе до записването на "рокля за абитуриентски бал" в Google Images и натискането на Enter, но все пак облеклата, които видях, бяха повече от абсурдни. Бебешко розова рокля с безброй пластове тюл и гигантско цвете, напомнящо на месоядно растение, на гърдите? Със същия успех мога да се облека като кексче! Ами онези възкъси подобия на рокли, които оставят толкова малко на въображението, че само ако се наведеш да си вземеш късметчето от земята и всички умилени родители биха станали свидетели на половите ти органи? Въобще нямам намерение да се спирам дори на онези сатенени изчадия, които приличат повече на нощницата на баба ми, отколкото на официална дреха за празненство! Какви демони са обладали поколенията, че да си мислят колко добре изглежда нещо подобно, питам аз?
Е, не всички абитуриентки биват толкова умопомрачени в желанието си да изглеждат като похотливи принцеси. Други предпочитат да хванат самолет до съседна (или не чак толкова съседна) държава, само за да се сдобият с рокля. Смело мога да твърдя, че повечето от тях също се връщат със също толкова абсурдно изглеждащи кройки, само че с малко етикетче на гърба, обозначаващо световно известната марка, на която родителите й са дали последните си пари, за да може бебчето им да има най- прекрасният абитуриентски бал на земята. Нека просто кажем, че и в този случай също е предимство да си мъж.
Продължавайки нататък, през префърцунените тържества, организирани от училищата (за които е закупена ВТОРА рокля, ти да видиш), през безбройните снимки на "красиви" места из града, през скъпо струващи албуми, видеа, можем спокойно да спрем на след-абитуриентското парти. Всичко започва с един абсурден куверт от минимум 50 лева, покриващ едно шише Savoy за 25 човека и една увяхнала салата. Защо пък да не платим за два домата и 20 грама евтино уиски, което после ще бъде невъзмутимо повърнато върху скъпата ни рокля? Пари като вестници, нали така? Нека после добавим още 100 лева за алкохол, замаяните до безобразие абитуриенти, друсащи щастливо дупета в ресторанта, а после и в някоя долнопробна дискотека. Разбъркайте, подправете на вкус и ето ви абитуриентски бал в България.
Греша ли, че не искам да участвам в това мероприятие под никаква форма? Не искам да дам луди пари за грозна рокля, която няма да облека повече през целия си живот! Не искам да трябва да слушам така нареченият поп фолк цяла вечер! В никакъв случай няма да дам 50 лева за чашка уиски! Разбира се, когато обявих това в поредният час, посветен на дългоочакваният и дългообсъжданият абитуриентски бал, всички бяха възмутени.
"Не ни ли харесваш, нищо не сме ти направили!", скандираше един мой съученик. Немислимо! Как така няма да присъствам на собствения си бал!
Целият този цирк е непростимо противен, безвкусен и общо взето жалък. Момент на слава за неосъществените принцеси, поредното пиянство за завършилите момчета. И страхотно много ненужно пръснати пари.
В края на краищата, майка ми е умна и разумна жена, с която сключихме следната хубава сделка:
Аз имам право:
Е, не всички абитуриентки биват толкова умопомрачени в желанието си да изглеждат като похотливи принцеси. Други предпочитат да хванат самолет до съседна (или не чак толкова съседна) държава, само за да се сдобият с рокля. Смело мога да твърдя, че повечето от тях също се връщат със също толкова абсурдно изглеждащи кройки, само че с малко етикетче на гърба, обозначаващо световно известната марка, на която родителите й са дали последните си пари, за да може бебчето им да има най- прекрасният абитуриентски бал на земята. Нека просто кажем, че и в този случай също е предимство да си мъж.
Продължавайки нататък, през префърцунените тържества, организирани от училищата (за които е закупена ВТОРА рокля, ти да видиш), през безбройните снимки на "красиви" места из града, през скъпо струващи албуми, видеа, можем спокойно да спрем на след-абитуриентското парти. Всичко започва с един абсурден куверт от минимум 50 лева, покриващ едно шише Savoy за 25 човека и една увяхнала салата. Защо пък да не платим за два домата и 20 грама евтино уиски, което после ще бъде невъзмутимо повърнато върху скъпата ни рокля? Пари като вестници, нали така? Нека после добавим още 100 лева за алкохол, замаяните до безобразие абитуриенти, друсащи щастливо дупета в ресторанта, а после и в някоя долнопробна дискотека. Разбъркайте, подправете на вкус и ето ви абитуриентски бал в България.
Греша ли, че не искам да участвам в това мероприятие под никаква форма? Не искам да дам луди пари за грозна рокля, която няма да облека повече през целия си живот! Не искам да трябва да слушам така нареченият поп фолк цяла вечер! В никакъв случай няма да дам 50 лева за чашка уиски! Разбира се, когато обявих това в поредният час, посветен на дългоочакваният и дългообсъжданият абитуриентски бал, всички бяха възмутени.
"Не ни ли харесваш, нищо не сме ти направили!", скандираше един мой съученик. Немислимо! Как така няма да присъствам на собствения си бал!
Целият този цирк е непростимо противен, безвкусен и общо взето жалък. Момент на слава за неосъществените принцеси, поредното пиянство за завършилите момчета. И страхотно много ненужно пръснати пари.
В края на краищата, майка ми е умна и разумна жена, с която сключихме следната хубава сделка:
Аз имам право:
- Да не харча повече от 100 лева за рокля.
- Да се сдобия за сметка на това с хубави кубинки, които невъзмутимо ще обуя вместо неудобни високи токчета.
- Да не ходя по дискотеки или ресторанти.
- Да не ходя на прическа и грим. Няколко пъти.
- Да изхарча още 50 лева за празнуване с приятеля ми и всичките ми близки другарчета.
- Да не отида на бала си.
- Да мрънкам, че не искам да ходя на бала си.
- Да изглеждам измъчена по снимките от бала си.
- Да облека мъжки костюм вместо рокля.
Ами... здравей, предполагам?
Не знам всъщност какво ме накара да започна отново да записвам прекалено обърканите си мисли в блог. Имах един- два преди доста време, които поддържах с доста грижа и трябваше да открия (по трудния начин), че блогът съвсем не е дневник. Интернет пространството не е място за най- личните размисли и страсти на хората. Нито за вафлички и пасти. Но пък вече изпитвам сериозна нужда от отдушник за екзистенциалните въпроси, които ме мъчат напоследък. И за политическите също. И за културните. И за естетическите... Май просто имам нужда от отдушник. Може би затова създадох този блог, който се надявам да не изоставя за пореден път.
Тъй като си си направил труда да попаднеш някак си на това писание, автоматично смятам да реша, че си свестен човек и одухотворена личност, затворена между четирите стени на стаята си, завита с одеялце и пишеща безсмислен пост в... Не, чакай, това съм аз. Не съм много наясно какво точно трябва да пиша в първия си пост. Ако започна направо да разтягам житейските си философии, вероятно ще те приспя още след петата страница. От друга страна, човек като мен наистина не струва в това да описва себе си. Може би има общо с онази болест, която имам... как се казваше, ниска самооценка? Вероятно. Или просто не смятам, че личността ми е достатъчно важна, че да бъде описвана и обсъждана.... Така че, съвсем накратко и без много подробности, ще направя така...
Тъй като си си направил труда да попаднеш някак си на това писание, автоматично смятам да реша, че си свестен човек и одухотворена личност, затворена между четирите стени на стаята си, завита с одеялце и пишеща безсмислен пост в... Не, чакай, това съм аз. Не съм много наясно какво точно трябва да пиша в първия си пост. Ако започна направо да разтягам житейските си философии, вероятно ще те приспя още след петата страница. От друга страна, човек като мен наистина не струва в това да описва себе си. Може би има общо с онази болест, която имам... как се казваше, ниска самооценка? Вероятно. Или просто не смятам, че личността ми е достатъчно важна, че да бъде описвана и обсъждана.... Така че, съвсем накратко и без много подробности, ще направя така...
Аз съм Стас.
Стас е умалителното на Станислава.
Мама ми го измисли.
Не обичам да ми казват Станислава.
Предпочитам Стас.
Родена съм на 25 юли 1995 година.
Съответно, зодия Лъв.
Не вярвам в зодии...
Може би малко?
Няма значение.
Обичам Megadeth.
Слушам Metallica.
Спорът Metallica- Megadeth е малоумен.
Спрете вече, минали са години.
Обичам Cinderella.
Слушам Steelheart.
Обичам Skid Row.
Слушам Helloween.
Обожавам Black Sabbath.
Black Sabbath не е Sabbath без Ozzy Osbourne.
Но Dio е готин.
Holy Diver е страхотна песен!
Отплеснах се.
Не смятам, че metalcore-ът е боклук.
Обичам Pierce the Veil.
Слушах Falling in Reverse.
На Ronnie Radke му свършиха идеите за музика с втория албум.
Не мога без музика.
Обожавам да пиша.
Искам да се занимавам с писане.
Смятам да кандидатствам в Софийски университет.
Исках да замина в чужбина.
Не се получи.
Имам страхотни приятели.
Често мисля, че не ги заслужавам.
Приятелят ми изглежда като рок звезда.
И свири като такава.
Родителите ми са разведени от години.
Наскоро научих, че имам сестра.
Казва се Никол.
Винаги съм искала сестра.
Наивна съм.
Ядосвам се лесно.
Плача лесно.
Изпадам в депресии.
Обичам чипс.
И черен шоколад.
И кола.
Обичам Diablo II.
И Half Life.
Обичам да чета книги.
Помагат ми да избягам.
Обичам да пиша книги.
Никога не са достатъчно добри.
Обичам да спя!
Обичам да пея под душа.
Обичам да гоня приятеля си и да го целя с хавлии.
Обичам черепи.
Обичам черно.
Обичам кубинки.
Обичам мъжки тениски.
Обичам да спя без нощница.
Не хъркам, но ми текат лигите.
Обичам текила.
Обичам Jack Daniels.
Уискито...
Обичам ром с кола.
Обичам мастика с бира.
Не препоръчвам последното.
Нямам махмурлук.
Но стомахът ми не ме харесва.
Не обичам деца.
Не искам деца.
Децата са шумни.
Деца...
Иу.
Обичах кучета.
Докато не ме захапа едно.
Сега обичам котки.
Черни котки.
Със сини или зелени очички.
Котки.
Йей.
Обичам печена тиква.
Дали има в хладилника?
*пауза*
Тиква.
Вкусно.
Вегетарианка съм.
Мразя вегетарианци.
Натякват прекалено много вижданията си.
Обичам сирене.
И кисело мляко.
Пуша бяло Victory.
На ръка свивам отвратителни цигари.
Лайното на телефона ми се казва "Дон Poo-леоне".*
Свършиха ми идеите.
...
...
...
...
...
...
...
...
*Лайното е приложение за Android, което се казва Poo. Аз му викам лайно. Прилича на лайно. И се нааква. Лайно-ception.
Subscribe to:
Posts (Atom)