Нормите на обществото са изключително странни на моменти. Дотолкова, че аз самата се намирам в изключителна трудност, докато мисля защо точно нещата са устроени по този начин. Темата днес е свързана с всеизвестната поговорка, която доста хора приемат лекомислено. В това число и аз.
Никога не съм смятала, че опаковката е по- важна от вътрешността. За мен, визията, дрехите, начинът, по който изглеждаш като цяло, е изключително незначителен, тъй като очарованието от една личност идва от други неща. Обичам да гледам хората, когато си мислят, че никой не ги гледа. Когато един човек си мисли, че не се намира в ничие полезрение, се държи съвсем различно. Дори и на публично място, сякаш виждам как раменете му се отпускат и една малка част от скритото му "аз" се подава през дупчица в тялото му и го прави една идея по- спокоен. Когато не ги гледат, хората нямат нужда от маски. И тъкмо това е красиво в тях. Дрехите и формата на костите в лицето и тялото ти нямат никакво значение.
Но наскоро разбрах, че не всички гледат на света по този начин. Особено с публичния, официалния и псевдоофициалния свят. Какво ме подтикна да напиша този пост, ще разбереш точно сега...
Никога не съм била любимката на учител, дори и да съм отличничка по неговия предмет. Винаги имаше някой по- добър, по- свит и по- "идеален" от мен, така че не знаех какво точно означава да си специално звено в училище. Не знаех и какво е да си един от мразените ученици. Наскоро обаче разбрах чувството от второто положение. Не на всеки биха се понравили широки мъжки тениски на момиче, вериги по дънките, пръстени с черепи, неестествен цвят коса и пиърсинг под долната устна. Нормално е, различните вкусове предполагат насоченост към различни хора. Бях свикнала с подигравките на съучениците си относно вкуса ми към музика и начина ми на обличане. Но не си мислех, че ще бъдат подкрепени и от учител. След последната родителска среща (мероприятие, което намирам за безсмислено, при положение, че вече институцията училище си има работа с пълнолетни хора, които могат сами да отговарят за действията си), както винаги, с майка ми седнахме да изпушим по една цигара и да поговорим за това, което са казали за мен. Кекавото ми телце се разболява доста през зимата, затова ми се беше наложило да отсъствам две седмици, само защото изкарах един и същи вирус два пъти един след друг. И не беше красиво. Очевидно, един от преподавателите ми е бил изключително възмутен от това колко отсъствам. От дума на дума станало въпрос, че съм била подронвала авторитета на училището с начина си на обличане. По- късно забелязвах, че въпросното мнение започваше да се отразява и в оценките ми- оценки, които ще ми трябват. Затова, пускайки кръгчета дим, не Мефистофел, а майка ми предложи да си направя експеримент. Тя, като мениджър в известна пивоварна, ми зае няколко от ризите си и едно- две сака. Започнах да ходя на училище приличайки на социален работник. И изведнъж всички ахнаха- колко по- сериозна съм била станала. Всъщност, аз не бях променила нищо друго, освен дрехите си, но очевидно сако и риза са признак на повече умствен капацитет от дънки и тениска. Дори и да са носени от един и същи човек. Питам се, как точно дрехите ще влеят повече акъл в главата на някого? Да не би да имат магически свойства? Да не би ризите и саката ми тайно да са омагьосани от феята на умниците и всеки път щом ги облека, да ставам по- умна? Съмнявам се.
И тук се намесва поговорката. "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обществото е пригодено да не вниква в същността на хората, а да си остава закотвено в опаковката. Това ми навява реплика от любимия ми филм, Ten Inch Hero, който жестоко препоръчвам да гледаш. Priestly, пънкар с интелигентно чувство за хумор, беше казал следното: "I swear, you [women] are like two year olds, you're more interested by the wrapping paper than what's inside it." И ето на. Гигантски две годишни, които определят бъдещето ми по това дали съм облечена с прилежно изгладена риза или с тениска на Megadeth. Това, очевидно, за тях е правопропорционално на интелигентността и умствения ми багаж. И не само моя, но и на всички останали. Като се замисля, всички сме били оценявани, на едно подсъзнателно ниво, по дрехите си. Въпреки че тези хора ни познават от повече от пет години, те продължават упорито да се държат като двегодишни деца и да се концентрират върху опаковката, не върху това, което е вътре. И дори няма да става по- хубаво. Никога не става по- лесно. Щом още в гимназията започват да критикуват и да стериотипизират, защо хората след гимназията да са по- толерантни? И откъде въобще е тръгнал тази отвратителна, но вярна мисъл? "По дрехите посрещат, по ума изпращат". Обличайте ризите, хора, слагайте маските, защото с индивидуалност няма просперитет!
No comments:
Post a Comment