Бях забравила за този блог. Може би поради простата причина, че отдавна не съм написвала и едно изречение. Но сега, предвид всичко, което ми се случи напоследък, ме осени някакво странно вдъхновение, което със сигурност има нещо общо с червеникавата светлина, извираща от нощната ми лампа, създаваща усещането, че се намираш в изискан (но все пак) дом на удоволствията. И да, може би има нещо такова, но въпреки че леглото ми не е празно тази вечер, се чувствам странно самотна. Може би дори малко уплашена и все още не мога да преценя дали по един хубав или лош начин.
Станах студент вчера. Официално. Специалност Книгоиздавне, както винаги съм мечтала. Тръпката беше огромна последните месеци- бал, изпити (успешни и провалени), нетърпеливото чакане на класиранията, нервите- всичко приключи вчера с разписването на няколко формуляра под наблюдението на едно симпатично младо момиче. Защо не съм развълнувана тогава?
Винаги съм обичала смяната на обстановката, да се будя някъде другаде, да правя различни неща, да очаквам, да се вълнувам. Обичам промените, сами по себе си. Тази е първата, която ме плаши. Преди пет години исках да започна на чисто. Сега тази мисъл ме ужасява, дори когато става въпрос за само 3 часа път от стария до новия град. Сякаш оставям цяла ера първи неща зад гърба си- първия учебен ден, първата целувка от първия (и настоящ) приятел, който лежи до мен, последния учебен ден, бала. Ако трябва да бъда честна ми става тъжно даже когато си помисля, че оставям книгите си вкъщи. Странно е как искам и не искам да започна живота си.
А дори не знам защо пиша това, май имам нужда да поговоря с някого. Няма повече, честна лъвска! Лека нощ, обещавам да не забравям света през кръгли очила! (И обещавам да си купя нови кръгли очила, тъй като старите загинаха при катастрофа, R.I.P.)
